Не, това не са улиците на Ню Йорк, а са улиците на милата Варна, в мила майка България. Не, това не е Кари Брадшоу, а моя милост!

Този блог пост е до всички онези момичета (а защо не и момчета), които някога са лудвали изключително много по някакъв сериал, книга, игра или пр. и са превръщали главното лице в действието в свой идол. Няма лошо. Съвсем наскоро и аз го направих. Не ми се бе случвало до сега, но нали хората казват, че за всичко си има първи път. Та, ето ме и мен, вече почти на 20, влюбена и заслепена до уши в Кари Брадшоу от известния на всички ни сериал „Сексът и градът“ по едноименния роман на писателката Кандис Бушнел. Между другото, доста отдавна като върна в ретроспекция, си спомням, че веднъж бях прочела и романа.

Страхотно! Та, защо пиша всичко това?

Питам се: Къде започва и свършва въображението? И къде трябва да се намеси реалността?

Сега, важна забележка! Това, че съм „влюбена“ в Кари, не означава, че се вживявам в нейната роля. Не означава, че съм писател или блогър, не означава, че си купувам обувки, които не мога да си позволя, излизам всяка седмица с различен мъж и пр. (тези от вас, които са гледали сериала или чели романа, ще разберат за какво говоря).

Та, ето къде идва реалността. Аз осъзнавам, че не живея в Ню Йорк, а в красивата Варна! Осъзнавам, че съм на 20! Осъзнавам, че МНОГО ЧЕСТО ПРОСТО ЖИВЕЯ в своя си измислен свят на приказка или още според моите приятели „розовата долина“.  И да, на мен си ми харесва!

Филмите, книгите, сериалите, музиката (като цяло изкуството) са за да избягаме от реалността за МИГ и да се пренесем в друг въображаем свят, нали така? Но кога това става вредно и токсично?

Нямам идея! Питам вас, скъпи читатели.

За мен лично това се случва, когато се „вживеем“ в дадената роля на персонажа! Когато не спираш да гледаш дадения сериал или да четеш дадената книга, да играеш дадената игра. Това се случва, когато забравиш кой си, забравиш за дневните си задачи и спреш да живееш в реалността, в която ти се случва в момента! Всеки път когато започнеш да отхвърляш реалността си ТУК И СЕГА и бягаш в онова въображаемо пространство.

Да! Съвсем до скоро, когато и аз не спирах да гледам серия след серия на сериала, сезон след сезон и отхвърлях всичките си дневни задачи, бягах във въображаемото във всичко онова, което „нямам“. Лежах по цял ден неактивна и въображението ми не спираше да измисля куп оправдания, защо примерно не съм свършила „това“ и „онова“ на дневен ред, а вместо това гледам сериал и свят, който не е част от моята реалност ТУК И СЕГА. Да, хубаво беше докато поглъщах сериала епизод след епизод като топъл хляб! И когато свърши какво? Отново се озовах в своя си свят и там ме чакаха доооста несвършени задачи повечето, от които с етикет „СПЕШНО И НЕЗАБАВНО трябва да направиш!“.

Когато въображаемото приключи и реалността започна, осъзнах за всичко онова, което ИМАМ!

И защо пиша всичко това? Защото много често на много от нас ни се иска да живеем живот, който не е наш и забравяме за своя собствен такъв и за цялото изобилство в него! Няма лошо от време на време да се пренасяме в друг въображаем свят, ако не забравяме за своя собствен реален такъв, който се намира само ТУК И СЕГА!

Поне това и така мисля в момента!

Write A Comment