Какво трябва да правим, когато се чувстваме изгубени?

Да, изгубени и не, не във физическото пространство, което ни заобикаля, а вътре в душата? Какво се случва, когато мразиш тъмнината в дните си и се чувстваш обезнадежден? И какво като гледаш песимистично? Какво се случва всеки път, когато мразиш зимата, студа, дъжда и мрака, който е надвиснал над света? Кой свят? Заобикалящият ни или този вътре в душата?

Седя в един декемврийски студен, мрачен и сив следобед в 14:00 часа и се питам всичко това. И НЕ! Този път не се интересувам кой ще се ядоса или какво ще си помисли като чете всичко това… НЕ, този път не ме интересува дали съм песимистична, мрачна, крива или пр. (достатъчно ми е, че сама се ядосвам на себе си твърде често).

Да, много пъти съм казвала, че съм закърнена оптимистка! Да, много пъти съм ти повтаряла – смей се, скъпи читателю, усмихвай се, независимо какво ти се случва!

Истината е, че и на мен в момента не ми се случва нещо велико или нещо, заради което си струва да си мрачен, тъжен или изгубен! Не, напротив! Добре съм! И физически съм добре! Чувам, виждам, усещам! Имам два крака и две ръце! Имам скъпи родители и приятели, които тъй много обичам! Имам покрив над главата и храна на масата и за мое щастие съм помилвана от съдбата заради всички тези блага, които изброих. А да не забравяме, че имам топлота и уют за разлика от много други! Имам любяща майка и баба, които тръпнат над мен! Милите, все се интересуват яла ли съм, гладна ли съм, как съм, какво се случва, от какво имам нужда. Имам любящите си и загрижени приятели, с които винаги можеш да изпиеш сутрешното си кафе или вечерната чаша вино. Слава Богу!

Тогава какво не е наред? Любовта ли? Ами не, напротив, има я! И тя съществува! Както Фотев е казал в един негов цитат –

„Не е измислица, морето и щастието съществуват!“

Тъй както и любовта съществува! Защо тогава не може да има пълно щастие?

Напоследък се усещам много замислена и премисляща нещата от живота. Не знам дали е от възрастта, в която се намирам. Сигурно! Та, нали ние хората винаги трябва да си намираме някакво оправдание за всичко, което ни се случва. И с риск пак някой да ми каже, че прекалено много overthink-вам нещата или на български казано, прекалено много преосмислям нещата и само въртя и суча едно и също – търся под вола теле… Този път няма да търся оправдание за духовното ми състояние в момента. Приемам го такова каквото е, защото така е най-правилно. Вместо да се крием зад позитивизма и фалшивите усмивки. Очевидно имам някакъв проблем, който се крие дълбоко в мен, но все още не ми е напълно ясен. Въпросът обаче е, защо никога няма пълно щастие? Защо винаги има нещо, което да помрачи 5-минутната слава или двудневната почивка с половинката?

Знаеш ли, че всъщност, скъпи читателю, естественото състояние на душата от самото ни раждане е в щастието.

Защо тогава позволяваме на сивото и студено време да ни влияе по такъв начин? Защо понякога преувеличаваме изключително много ситуациите на така наречената ”драма“, в които се намираме?

Това ли е парадокса на нас хората, които имаме всичко? Ами да, със сигурност, защото сме задоволени. Недей! Не можеш да го отречеш. Защото съм права. Защото едва ли момиченцето, което е голо и босо в момента на студа, без всичко, което имаш ти и аз, си мисли всичко това. Сигурно единственото, което си мисли в момента е от къде да намери храна.

Ей, мамка му. В такива моменти се сещам за „Малката кибритопродавачка“ и ми става все по-тъжно. Първо, за тези деца, които са реалност в така наречения ни изкуствен свят и второ за самата себе си, защо си позволявам да недоволствам толкова често напоследък. Тъжно, но факт! Парадокса си е парадокс.

Има ли значение фактора, че в момента всички се намираме в едно и също тегаво положение на локдаун заради пандемията покрай ковид кризата?

Това означава ли, че до сега сме намирали пълното щастие извън себе си? В кръчмите, в дискотеките, в лъскавото, в парите? И сега, когато сме затворени, означава ли, че трябва да погледнем във вътрешния си свят и да намерим щастието именно там? А е трудно. Защо? Защо е трудно и какво ни има? Какво ми има?

Баба винаги е казвала как трудът краси човека. А и да си призная честно, аз винаги съм намирала спасение именно в него. И не, не заради парите, а поради факта, че мислите ми винаги са били ангажирани с дейността, която извършвам в момента. Там съм намирала спасение дори в най-черните си и мрачни периоди и съм излизала много често от евентуални депресивни състояния. Винаги съм смятала, че всичко което ни се случва има причина да се случва, точно сега и точно тук. Точно на нас. Може би съм изгубена, защото от години бягам от вътрешния си свят и търся щастието на друго място. Било то в хората, които ме заобикалят, в работата, която работя в момента, в местата където ходя или посещавам.

И на, сега се случва така, че няма къде и при кого да избягам освен при себе си, а нещо изобщо не мога да се приютя, тъй както съм го правила някога. Защо? Какво не ми харесва? От къде идва дисбаланса? Четейки всичко това, сигурно си мислиш: „Лееелеее, това момиче не е добре, какво се случва в целия свят, тя за какво ми говори?“. А ако ме познаваш лично, ще си кажеш, „това не е нашата Богдана!“. Не те обвинявам, със сигурност си прав, но моля те, не ме обвинявай и ти!

Сигурна съм, че има много хора в момента, които се чувстват по същия начин, а може би и по-зле (дано не) и то без никаква, каквато и да е основателна причина (като мен). Аз просто седя в момента вече в 15:00 след обяд на този тъй или иначе декемврийски и сив ден по пижама и си задавам тези може би не за всички екзистенциални въпроси, които ме тормозят, защото искам да ИМА пълно щастие и ЗНАМ, че то съществува и е реалност!

Ако се питаш, НЕ, не съм депресирана, просто пиша и споделям на приятел, защото поне това умея!

Write A Comment